Трябва да си поставяме по-амбиционзни цели с по-мотивиращи и позитивни кампании за София

Иван Велков e зам.-председател на Столичния общински съвет, избран от листата на Зелените през есента на 2015 г. С него разговаряме за актуалните общественозначими процеси в столицата, както и за неговите лични впечатления от работата му в общинския съвет.

Изхождайки от вашия житейски опит, как виждате работата на Столичния общински съвет от гледна точка на постигнатите резултати?

Това – да се тъси диалог и консенсус е навик, инструмент, а не досадно задължение или излишен прерогатив само на общинския съвет и на представителите на различните политически сили в него, а и на всички нас като граждани и посетители в българските градове и общини. Без да звуча оправдаващо или обвинително, бих казал, че няма как общинският съвет да бъде по-работещ от средното ниво на успеваемост на каквато и да е българска институция или дори на различни модели на обществено взаимоотношение.

Резултати биха могли да бъдат постигнати посредством колективна енергия и колективен разум. В България, в София и в частност в общинския съвет консенсусът, диалогът и колективният разум се проявяват в далеч не всички сфери, в които те биха изглеждали подходящ инструмент.

Положителният пример през последните 2 години, откакто работи този състав на общинският съвет, до голяма степен се дължи на това, че може би за първи път той е толкова шарен и в него има толкова различни хора. Има хора, които за първи път са общински съветници, има хора, които не са си представяли, че ще бъдат такива. Това “аматьорство” всъщност е и възможност да се търси излизане извън рамките на стандартните рутинни номенклатурни процедури, които са битували в сградата и в системата на общината десетилетия наред.

Според Вас, има ли някаква промяна, която настъпи в работата на Столичния общински съвет след последните местни избори?

Чрез замяната на една или друга политическа сила, която има мнозинството в парламента, не се променя коренно начинът на работа, ефективността и резултатите. Добрият моделът не е кой ще бъде на власт, а как той ще работи с тези, които не са на власт. Капсулирането в канцелариите, писането на доклади и след това пробутването им по процедурен начин до гласуване вече е тотално неработещ и остарял модел. Отварянето към нов тип разговори и включването на по-различни аудитории, търсенето на контакт и на диалог в момента вече е почти задължително условие. То още не ражда резултатите, които може би всички очакват, но със сигурност е коренно различно, от това което е било преди 5, 10, 15 години, когато е отсъствал какъвто и да е опит за различно говорене.

За радост, позитивна промяна в работата на българската номенклатурно-процедурна система има. Наблюдават се по-добри начини, по които се търсят решения, сроковете, в които се избират дългосрочни стратегически направления, стават все по-къси. Минусът е, че се повтарят едни и същи рецидиви, взимат се странни решения, лобира се скрито или явно за конкретни процеси и дейности. Има капсулиране, когато се поставят цели и приоритети. Управляващите общината все още повтарят миналогодишните процеси и резултати с малък ръст. Увеличават се с няколко процента тези или онези разходи, строят се една или две детски градини, една или две улици и се твърди, че тази година е по-добре от миналата.

Ние трябва да си поставяме с пъти по-амбиционзни цели с пъти по-къси срокове и с пъти по-мотивиращи и позитивни кампании, които да включват всички. Защото общата енергия е ресурс, който може да скъси този голям марж, които е останал не само между София, Лондон Париж и Виена, ами между София, Букурещ, Прага и Вършава, което за нас трябва да е голямата цел, да не изглеждаме на опашката на развитието на тези градове.

За Инсинератора

В центъра на Виена съществува завод за горене на отпадъци, превърнал се в архитектурна забележителност благодарение на творческия проект на Хундерт Васер. Смятате ли, че това е перспективна технология, която трябва да се използва и в София конкретно в случая с проекта за изграждане на инсинератор в ТЕЦ „София“?

Ние можем да построим всичко, но не и да го подържаме като хората. Примерите за неподдържани сгради, съоръжения и инсталации, които са далеч по-безобидни за човешкото здраве от един инсинератор, изобилстват.

Изгарянето на отпадъците вече е твърде остаряло като подход в една модерна икономика и в никакъв случай не е достатъчно безопачно за човешкото здраве. Последствията от изгарянето са, че не всички опасни вещества могат да бъдат уловени от филтерни и пречистващи инсталации. Изборът на място, на което да се горят тези РДФ-отпадъци също не е най-доброто решение.

Транспортът, който би трябвало да бъде осъществен – веднъж за пренасянето на боклука до едно място, където той се преработва, суши и подготвя за горене и връщането му обратно в рамките на града – е пълно безумие от всяка икономическа и бизнес гледна точка. Вместо да скъсим пътя на боклука от домакинствата до завода за преработка и от завода до инсталацията за горене, ние ще го удължим.

Проблемът е в това, че общината се опитва да реши два проблема едновременно: управление на отпадъците и подобрянате на финансовото състояние на софийската топлофикация. Смесването на тези два проблема води до този голям дефицит от информация и решения.

Намирате ли взаимовръзката между топлофикацията и произвеждането на боклук като демотивиращ фактор за хората да намалят своя екологичен отпечатък и критичността си към създаването на отпадъци?  

Като първа част то би довело до демотивиране на тези, които трябва да прилагат политики, стимулиращи разделното събиране на отпадъци и от там –  рециклирането. До 2030 ние трябва да успеем да рециклираме по-голямата част от отпадъка, който градът произвежда. Това би поставило под въпрос обемите, които проектът за инсталацията ще изисква, за да захрани с енергия тази част от града, която се отоплява с топлофикация. Ние не решаваме градския проблем, ние решаваме 1/3 от проблема на града, тъй като 2/3 от града не са клиенти на топлофикация и не мисля, че някога ще станат.

Инсталацията, която е избрана, не решава проблема с изхвърлянето на част от това, което не може да бъде изгорено – фините прахови частици и остатъчната пепел, която остава при изгарянето на тази температура. Тази пепел по същество ще представлява доста по-опасен и потенциално по-рисков отпадък, който трябва да бъде съхраняван или предаван на места за съхранение, което няма как да стане евтино или безопасно. В последните години вече има много по-нови възможности за справяне с отпадъците и ние трябва да се насочим към тях.

За Витоша

Смятате ли, че договорът за Витоша е взаимноизгоден, като имаме предвид интереса и ползите на всички софиянци и гостите на града?

За съжаление договорът за Витоша не е концесионен, а директно приватизационен. Преди 10 години съоръженията, които общината е притежавала – “Въжени линии АД” – са били продадени. В момента общината разполага с нищожен процент собственост на територията на планината и на парка. Хижите отдавна са продадени на частни или получастни структури. На Витоша има повече от няколко хиляди отделни обекта и имота, от които нищожна част са общински.

Както всички добре знаем, едно от най-свято пазените права в България, е правото на собственост. Поне някой така прочете демокрацията и прехода, че всъщност единственото нещо, което човек получава в съвременния свят, са права. Задълженията като че ли от самосебе си се разтвориха в нищото.

Големият проблем с достъпа до планината, приватизирането й пряко и буквално от конкретни компании, и най вече “Витоша ски”, в никакъв случай не отговаря на растящия обществен интерес за достъп до планината и нейните природни и екологични ресурси.

За първи път в историята на тази планина хората искат все повече природа и достъп до планината. През уикендите има повече хора на Витоша отколкото на Витошка. Това е огромно уравнение, което няма как да бъде решено – нито от собствениците, нито от общината, нито от държавата, – а само и единствено с комплексни интегрирани и интелигентни решения за всички.

Казусът с лифтовете е само илюстрация на това, че всъщност хората искат много повече от сегашното положение, а никой не може да им го осигури, защото, повтаряйки миналогодишните или по-миналогодишните бюджети, разчети и отчети, ние с нищо не качваме нивото и съдържанието на това, което гражданите искат и настояват да получат. С лифтовете имаме голям проблем, защото фирменият интерес е напълно противополежен на обществения.

За Западния парк

Какво точно се случва в Западния парк, според Вас?

Западният парк отдавна има проблем с това, че той няма стопанин, както всички паркове. Паркът е толкова голям, че хората виждат в него по-скоро някакъв неизчерпаем източник на ползи. Включително и на съвсем битово ниво – да влизат вътре с каруци и със секири или с електрически резачки и да си “берат”, както казват, дърва за огрев. До някаква степен това е административно, а до друга – криминално престъпление, защото отсичането на дървета в парка не е безобиден поминък и препитание, а унищожаване на публично имущество и ресурс.

Ако говорим съвсем рационално, общината и градът би трябвало да разполагат с други начини за енергийно подпомагане на бедните граждани, без да ги карат да решават проблема си с отоплението по възможно най-примитивния начин. Псевдосоциалният елемент, че тук хората са с такива възможности не може да бъде оправднание, трябва да се намери друго решение.

При промишлената сеч и нейният износ има ясен нарушител и интерес, който да бъде открит и санкциониран, но когато това го правят на пръв поглед малолетни и неизвестни субекти, които просто потребят този ресурс, спирането им е нелека задача. Единственото решение е методична, персонална и административна работа. Ако се намери начин нуждата на тези хора да бъде намалена, тоест да бъдат предоставени енергийни помощи, това би било много по-лесно, отколкото назначаването на охрана и залесяването там, където зоните започват да се оголват от тази незаконна сеч. Решенията могат да бъдат намерени, като се поставят на различна от досегашната основа. Като генерално се премахне причината да се случват тези неща, не да се ловят извършителите на финала, когато вече е късно, а да се тръгне отзад напред – от генезиса на проблема и да се реши именно там.

Вашият коментар